История на породата

В ранния неолит човекът е преминал към заседнал начин на живот и до това време кучето вече се е превърнало в домашно животно, във верен спътник и помощник на човека. Много вероятно е в различните области на земното кълбо да са се опитомявали, а в последствие и кръстосвали различните видове чакали и койоти. Само няколко породи кучета произхождат от вълците и особеностите им служат като допълнително доказателство, че те представляват изключение от правилото. Първоначално тези породи са притежавали външно сходство и са се отличавали с независим характер – ескимоското куче, впрегатните лайки и чау-чау.

Чау-чау е най-древната загадка на Изтока. Предположението, че чау-чау е най-бликзият родственик на вълка, може да се докаже с няколко примера: синият език – това е наследство на някои видове измрели полярни вълци, изконния гълъбов цвят на чау – още една черта на дивия предшественик, а така също и добрия нюх, способността му за лов. Съществуват няколко версии за произхода на породата, но със сигурност е известно, че историята й датира над две хилядолетия. Изображения на чау са открити на китайски фаянс 150 г. пр. Хр. Чистокръвните линии на чау-чау са се поддържали в будистките манастири, където са се занимавали с развъждане на породата и са водели специални дневници, които по своята същност са представлявали родословни книги на чау-чау. Освежаването на кръвта е ставало чрез обмен на кучета от различните манастири. Кучетата от тази порода са се използвали за лов, за охрана и като пастирско и впрегатно куче. В древните ръкописи са открити интересни факти за свещеното предназначение на тези кучета. Тибетските лами са използвали чау в моментите на медитация: когато ламата се е откъсвал от всичко земно, за да добие просветление, чау е бил до него и служил за мост, невидима нишка с реалния свят, позволяваща на човека да се варне на земята. А при левитация ламата е използвал топлината и енергията на чау, за да се издигне над земята.

През различни периоди на съществуването си, породата е наричана с различни имена: тибетски мастиф, татарско куче, варварско куче, но почти цяло столетие я наричаме чау-чау. Има две версии за произхода на името на породата. Едната е, че чау-чау е получил името името си от древните кучета „чу”, а другата е, че името на породата е дадено от английските търговци, които са търгували с източни подправки и наричали китайците chows и chinks.

Чау-чау е най-древния представител на шпицовете. Голямо е сходството на чау с шпицовете е. Например изправените неголеми уши и завитата на гърба опашка. Но строежът на черепа е различен. Има разлика във формата на предната част на главата. Главата на шпица е клиновидна и весело изражение на муцунката. У чау-чау е обратно – главата е масивна с широк и плосък череп, леко сплескана и с намръщено изражение на муцуната. Друга отличителна особеност на чау-чау е високата психологическа организираност, присъща само на тази порода. Всички изброени качества свидетелстват, че в кръвта на чау-чау има не само вълче начало, но и примес на някакви мастифи. Има много спорове за участие на тибетските догове във формирането на породата, но тази версия нито е опровергана, нито е доказана.

Първите сведения за чау-чау в Европа донася Марко Поло, но запознанството с породата става доста по-късно. Първите кучета били внесени от английските моряци в Англия като екзотични предмети и за съжаление ги отглеждали в зоопарка. По-късно английски търговец за втори път внася няколко кучета за уелския принц. През 1877 г. в английския Кенел клуб били регистрирани няколко китайски кучета. Няколко години по-късно, през 1894 г. породата била записана в книгата на английския Кенел клуб под името чау-чау. Тези кучета се считат за родоначалници на европейската линия. През 1880 г. чау-чау за първи път е представен на изложба в клас „малко известни породи”. Интересът към породата растял и именно мъгливия Албион открива тези кучета за света. През 1895 г. във Великобритания е регистриран „Клуб чау-чау”.

Развъдници на породата в Англия се създавали от 1898 г., но най-голяма слава и известност завоювали три британски развъдника, които изиграли първостепенна роля и станали основа за развъждането на чау-чау не само в Европа, но и по целия свят. Оттук излезли най-много шампиони и най-добрите производители. От 1900 г. чау-чау почти не се внасял в Англия от Китай, но на Острова е имало достатъчно материал за племенна работа.

В Европа, както и в Англия, чау-чау се появява в края на 19 в. Заедно с кучетата започнали да се появяват клубове и развъдници в различни страни на Европа – Франция, Белгия, Холандия, Германия. Белгийският развъдник, основан в началото на 20 в. положил основите на развъждането на чау-чау в Америка и Канада, а кучета от основаният през 1837 г. в Холандия развъдник станали шампиони на Америка, Мексико, Аржентина, Канада, Италия и Германия. Най-много работа по развъждането на породата е извършена в Германия и Люксембург.

Съвременното английско развъждане на чау-чау диктувало законите по света. То довело до акрепване на тези черти, които им придават сходство с мечетата – муцуната е къса и широка, ушите почти се губят в гъстата и дълга козина, красиви, изразителни и бадемовидни очи, мощен скелет с квадратен корпуси плътно прилягаща опашка. Чау-чау много се привързва и е способен на беззаветна любов и преданост. Не се препоръчва да си взимате чау-чау в по-късна възраст, тъй като периодът, който най-здраво се запечатва в паметта на кученцето е когато то е на възраст 2-6 месеца. Един мъж купил на жена си подарък за рождения ден кученце чау-чау. Той решил преди това да го остави на сестра си да го гледа за няколко седмици. За това време кученцето припознало своята „временна” стопанка, запомнило я за цял живот и й се радвало така, както на никого другиго. Запомнете, че може възрастният чау никога да не свикне с новите си стопани. В семейството чау е верен приятел и компаньон, но отдава сърцето си само на един член на семейството въпреки, че приема любовта на всички живущи с него. Към чау трябва да се обръщате спокойно. Характерът му е сдържан и надменен. Недоверчив е към непознати.

Психиката на мъжките и женските чау-чау е различна. Мъжките като правило са по-уравновесени и сдържани. Разсъдливостта им понякога е просто невероятна. Те считат, че взетите решения винаги си остават само за тях. Да изкарате от равновесие мъжко чау-чау е много трудно, но ако той влезе в бой, става страшен противник. При всякакви обстоятелства мъжкият чау-чау умее да запази достойнство и невъзмутимост, излишните изблици на гняв са необичайни за него, а да се изплаши е под достойнството му.

Психиката на женското чау е по-изтънчена, богата и сложна. Като правило е по-умна от мъжкия. По тънкостта на възприятията и по способността към истинска дружба по-високо стои именно женската. Женските чау са нежни. Стават удивителни майки, невероятно грижовни, много дълго проявяват майчинските си инстинкти, дори и след като престанат да кърмят малките. Те умеят да възпитават децата си, самоотвержено ги защитават, не им разрешават да ходят на опасни места, внимателно ги наказват за лудориите и ги учат да играят. Всичко това свидетелства за високата интелектуална организация на женските от тази порода.

Женската чау е много кокетлива с мъжките, но ги поставя на място ако не могат да й угодят. Изразява недоволството си със свадлив лай и хапе по особен начин, не като биещо се куче, а захапва кожата недълбоко, при което противникът скимти от болка и се оттегля.

Чау-чау са много чистоплътни и в известна степен обичат реда. Те никога няма да бягат в локвите, а ще вървят между лехите, няма да газят в разораното и няма да повредят и едно растение. Чау никога не взема нещо от земята, а ако го заинтересува някаква миризма, ще я изследва с усърдието на професор. Това куче помни всички места, които са го заинтересували по-рано. При цялата независимост на характера на чау-чау, за човека, сполучил да опознае невероятните му психически ресурси, той може да стане източник на радост и удовлетворение. Този, който иска да има емоционално куче, не би получил търсеното утешение в сдържания чау, който презира натрапените ласки и посреща стопанина си с леко помахване на опашката. Много е сложно да снемете маската на важност от лицето на чау на улицата, при все, че и вкъщи той се държи като стопанин – спокойно и непринудено.

Това куче с характерното си презрително-надменно изражение на муцуната не може да бъде обект на масово търсене и модерно за всички и затова развитието на породата е било много бавно и трудно. Като правило чау-чау никога не е бил модно куче, породата има противници, любители и истински почитатели. Такова куче става собственост на човек, който е чакал чау цял живот. Вследствие на ниската си плодовитост и характирните особености на развъждането на породата, известни само на специалистите, чау-чау никога няма да бъде многочислена порода.

Източник: BestFellows.com